Меню

Разпоредбата на чл. 248 ГПК предоставя възможност за изменение на съдебното решение в частта с разноските, като това производство има широко практическо приложение в качеството си на способ за защита срещу неправилното присъждане на разноски. В настоящата статия ще бъдат откроени някои негови общи характеристики и проблеми при протичането на производството и обхвата на проверка от съда.

Обща характеристика на производството

Производството по чл. 248 ГПК традиционно се квалифицира като несамостоятелно, защото с него се запазва висящността на делото само в отделна негова част – относно въпроса за разноските, като този въпрос не представлява самостоятелен иск или предмет на делото, а единствено води до особена отговорност, пряко свързана с произнасянето по предмета на делото. В този смисъл производството е замислено като механизъм за коригиране на решението тогава, когато страната не е обжалвала съдебното решение. Ето защо то се свързва систематично и функционално с другите специални производства, уредени в ГПК, по отстраняване на явна фактическа грешка, допълване и тълкуване на решението, като общото между всички тях е, че поначало не се касае за опорочаване на волята на съда, а единствено за порок в нейното изражение в диспозитива на съдебния акт[1]. Именно по този разграничителен белег производството по чл. 248 ГПК придобива собствено значение и приложно поле, тъй като при обжалване на решението страната така или иначе по правило иска отмяна на решението и в частта с разноските, защото това би последвало от отмяната на решението в обжалваната част.

С оглед на спецификата на разноските, присъждани по реда на ГПК, производството по чл. 248 ГПК е единственото средство, чрез което може да се иска промяна на решението в частта с разноските. Изрично в закона е дадена алтернатива, като освен изменение се позволява и допълване на решението в частта с разноските. Ето защо следва да се приеме, че това производство изчерпва хипотезите, при които изобщо може да се коригира решението в частта с разноските[2]. Така извън възможните пътища за защита остават например хипотезите на завеждане на нарочен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД или чл. 1 ЗОДОВ или други вътрешноинстанционни или самостоятелни възможности за защита. Наличието на специално уредено производство, посветено само на разноските, стои в основата на утвърденото схващане, че въпросът за разноските подлежи на разглеждане само в същия процес, в който те се претендират[3].

Въпреки че систематичното тълкуване на чл. 248 ГПК води до извод, че предназначението на това производство, също както на тези по чл. 247, чл. 250 и чл. 251 ГПК, е да бъдат коригирани предимно грешки от несъществен, технически характер, практиката често опровергава това законово предположение, тъй като спорове относно присъдените разноски могат да навлязат в съществото на спора – най-вече когато възникне спор относно приложението на специалната хипотеза на чл. 78, ал. 2 ГПК, която позволява да се доказва фактът на (не)даването на повод за завеждане на делото[4], или при преценка за прекомерност на адвокатското възнаграждение, където от значение за преценката на съда е съвкупността от фактори, касаещи характера на спора, неговата фактическа и правна сложност и поведението на процесуалните представители на страните.

Компетентен да разгледа молбата по чл. 248 ГПК е съдът, постановил решението, като това представлява изрично предвидено изключение от принципа на неоттегляемост на съдебните актове (чл. 246 ГПК). От тази характеристика може да се направи извод, че съдът може да приложи чл. 253 ГПК и да отмени свое определение, с което е присъдил разноски, включително в рамките на производство по чл. 248 ГПК[5]. Наличието на вече повдигнат спор по реда на чл. 248 ГПК не е основание за дерогиране на разпоредбата на чл. 253 ГПК, след като производството по чл. 248 ГПК се развива пред същия съд, а определението му в частта с разноските не слага край на делото, каквото е изискването на чл. 253 ГПК.

Производството по чл. 248 ГПК също така е частно, като това е основният аргумент, с който практиката все по-трайно отказва да присъди разноските, понесени в рамките на това производство[6]. Въпросното схващане е приемливо, ако се касае за адвокатския хонорар, тъй като възнаграждението за процесуално представителство следва да обхване и онези частни производства, които се образуват във връзка с развитието на основното производство, стига да не влияят на неговия предмет, а разноските не формират самостоятелен предмет на делото. По отношение на държавните такси обаче подобно схващане на практика санкционира законово закрепеното право на страните да упражняват своите процесуални права. Държавната такса за подаване на частна жалба е уредена в чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, така че няма как да бъде избегната и поради това няма причина да не се присъжда на страните след отмяна на обжалваното определение.

Производството по чл. 248 ГПК е пряко свързано с представянето на списък на разноските, доколкото само при представен списък по чл. 80 ГПК страната може да иска изменение на решението – в този смисъл и т. 2 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Целта на списъка е да ограничи спора за разноските единствено до рамките на поисканото от страната, въпреки че не съществува пречка съдът да присъди и разноски извън посочените в списъка, когато такива са извършени. Заедно с това обаче представянето на списък само по себе си не води до основателност на молбата по чл. 248 ГПК, тъй като при произнасянето относно разноските съдът е обвързан от посочените в списъка разходи и ако съдът не е присъдил конкретен разход, останал извън списъка, самото представяне на списък не значи, че този разход трябва да бъде присъден или че решението ще подлежи на изменение по чл. 248 ГПК[7]. Освен това представянето на списък е предпоставка за разглеждане и уважаване на молбата за изменение само ако става дума за страната, в чиято полза не са присъдени определени разноски, но не и когато се касае за правото на насрещната страна да възрази срещу присъдените разноски[8]. Във втория случай тази страна е осъдена да заплати определени разноски, предмет на искането по чл. 248 ГПК не са нейните разноски и затова не е задължена да представя списък, за да упражни правото си.

Интерес представлява и значението на изтичането на срока по чл. 248 ГПК. Някои съдебни състави приемат, че изтичането на този срок е предпоставка за издаване на изпълнителен лист относно присъдените разноски, тъй като в рамките на този срок може да настъпят промени в обема на дължимото при уважаване на молбата за изменение на решението. Това схващане обаче не може да бъде възприето.

След като невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд се ползват с изпълнителна сила съгласно чл. 404, т. 1, предл. второ ГПК, няма логика разноските по влезли в сила решения да не се ползват с такава. Възможността за обрат в произнасянето на съда съществува и в двата случая, както впрочем и при влезлите в сила решения, но това не е аргумент да се откаже издаването на изпълнителен лист, тъй като законодателят е извършил преценка за баланс между интереса от своевременно изпълнение и проверката за основателност на претенцията. Още повече че решението в частта с разноските има характера на определение[9], така че при всички положения няма да подлежи на изпълнение дори тогава, когато решението може да подлежи на изпълнение на основание чл. 404, т. 1, предл. второ ГПК, въпреки че поначало се смята, че претенцията за разноски е тясно свързана с предмета на съдебното решение.

В случай че след издаване на изпълнителния лист за разноските настъпят обстоятелства в рамките на производството по чл. 248, ал. 1 ГПК, може да се прибегне до действащите възможности за коригиране на това правно положение. Така например при намаляване на разноските, след като вече са били събрани в цялост, съдът може да издаде обратен изпълнителен лист за горницата над разпореденото от съда в рамките на производството по чл. 248 ГПК. Самият факт, че в редица хипотези съдът допуска издаването на такъв тъкмо защото изпълнителното основание е съществувало, но е отпаднало, показва, че изчакването да изтече срокът по чл. 248 ГПК, за да се пристъпи към изпълнение, не въплъщава принципното законодателно положение.

Преклузията за възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК

Възможността за отправяне на възражение за намаляване на адвокатското възнаграждение е свързана с преклузивен срок – до приключване на устните състезания по делото[10]. Когато това не бъде направено, искането по чл. 78, ал. 5 ГПК е преклудирано, макар че молбата по чл. 248 ГПК може сама по себе си да не е преклудирана, ако бъде подадена своевременно от легитимирано лице[11].

Логиката на този текст е, че активното поведение на страната преди постановяване на съдебното решение би попречило на възникването на излишни спорове за разноски. Ето защо следва да се приеме, че при липса на по-ранна възможност за отправяне на възражение страната има право по изключение да отправи възражение за прекомерност в рамките на производството по чл. 248 ГПК. Такива типични примери са например разноските в касационното производство, когато съдът не допусне касационната жалба с определението по чл. 288 ГПК, или заповедното производство, когато съдът откаже да издаде заповед за изпълнение след възражение на длъжника и присъди разноски на длъжника, без заявителят да е имал възможност да вземе отношение по тях.

Същото важи и тогава, когато едната страна поиска своевременно присъждането на разноски, но не представи доказателства за извършването им, доколкото доказателствата за извършените разноски могат да бъдат представени и впоследствие – например в деня след края на съдебното дирене. Тогава, доколкото насрещната страна не е могла да вземе отношение в рамките на обичайния срок за отправяне на възражения, тя трябва да разполага с възможността да възрази в производството по чл. 248 ГПК, като във всеки един случай се държи сметка дали страната е могла да реагира и да вземе отношение по съществото на представените разноски.

Разбира се, всяка от страните би могла да вземе отношение предварително, като заяви общо възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, независимо от следващите действия на насрещната страна, или пък да вземе отношение по неуреден от закона начин – например касатор, който отправя възражението след получаване на отговора на касационната жалба и преди постановяване на определението по чл. 288 ГПК, но в тези случаи страната, отправяща възражението, няма законово скрепена възможност за подобно възражение и не следва да понася санкцията на преклузията, когато не го е отправила. Същото правило следва да важи и тогава, когато съдът не е извършил надлежна размяна на книжата и това е попречило на своевременното отправяне на възражението[12].

Паралелни производства по чл. 248 ГПК и обжалване на решението

На практика често възникват хипотези, при които се правят искания както по чл. 248 ГПК, така и за отмяна на решението. Това налага да се разгледат възможните развития на производството.

Преди всичко, когато страната недвусмислено е насочила волята си да атакува единствено предмета на спора, съответно само разпореждането относно разноските, съдът трябва да разгледа искането съобразно изявената воля, а не съобразно формалните параметри на изявлението. Така дори изявлението на страната да е озаглавено „въззивна жалба“, то не бива да се разглежда като такава, ако във волевата си част недвусмислено сочи на молба по чл. 248 ГПК.

Когато обаче е налице воля за атакуване както на решението по същество, така и на частта с разноските, става дума за две отделни изявления и съответно за две отделни процедури, които имат различни адресати – в случая по чл. 248 ГПК това е първоинстанционният съд, а при въззивната или касационната жалба – горестоящият съд. Ето защо е желателно тези две изявления да бъдат обективирани в отделни документи до съда, но дори когато не са, първо трябва да се разгледа молбата по чл. 248 ГПК, а едва след приключване на производството относно разноските да се пристъпи към разглеждане на жалбата срещу решението. Този формален аргумент не може да бъде преодолян по тълкувателен път поради различието в адресатите и предположението на закона, че по чл. 248 ГПК се касае за порочно изразяване на волята на съда, а не за порок по съществото на формираната воля, т.е. порокът е от различен порядък. Нещо повече – разделянето на отделните части от производството не може да доведе до извод за различна поредност на извършване на необходимите процесуални действия[13]. Затова не може да се подкрепи изразеното в практиката схващане, че е допустимо да се извърши служебно съединяване по реда на чл. 213 ГПК на производството по чл. 248 ГПК и производството по обжалване на решението[14].

Именно тази обусловеност на въззивното, респективно касационното производство, от частното производство по чл. 248 ГПК, е довела до различни подходи при решаване на колизията между тях. В част от практиката се забелязва уклон към спирането както в случаите на чл. 247 ГПК[15], така и на чл. 250 ГПК[16], като същите изводи могат да се приложат и относно чл. 248 ГПК, тъй като се приема, че въззивното, респективно касационното производство по обжалване, е обусловено от производството по допълване или поправяне на решението по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В друг свой акт ВКС приема, че ако една част от решението се състои в обезсилване на решение на долустоящата инстанция и присъждане на разноски, обжалването на тази част е преюдициално за искането за изменение на решението в частта с разноските[17].

В други актове[18] пък се предлага диференциран подход – спирането би било допустимо, ако става дума за молба за поправка на очевидна фактическа грешка на обжалван съдебен акт и в този случай следващата инстанция не може да се произнесе с акт по съществото на спора, докато не изчака развитието на производството по чл. 247 ГПК. Ако обаче поправката се иска в рамките на инстанционното производство по същия спор, липсва основанието по т. 4 да се иска разрешаване на „друг спор“. Тази аргументация също би могла да бъде ползвана и в рамките на производство по чл. 248 ГПК предвид сходството между хипотезите.

Мотивите в посочените съдебни актове обаче не могат да бъдат подкрепени. Процесуалните въпроси, включително относно разноските, не са част от предмета на делото и поради това не са основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, доколкото това основание касае спорове относно попълването на спора от фактическа страна с оглед на силата на пресъдено нещо на обуславящото дело, а тази хипотеза е съвсем различна от обсъжданата. В тази връзка правилно в преобладаващата практика[19] се приема, че в случаи на производство по частни жалби, където предмет на решение е процесуален, а не материален въпрос (например искане за възстановяване на срока), не се касае за въпрос от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

В посочените случаи не е необходимо да се постановява спиране, след като съдът разполага с други достатъчно ефективни средства – най-вече да не администрира въззивната или касационната жалба, докато не приключи частното производство по изменение на решението. Ако пък например делото е изпратено на въззивния съд във връзка с подадената въззивна жалба, преди да е приключила процедурата по чл. 248 ГПК, няма пречка въззивният съд да прекрати делото пред себе си, след което да бъде образувано ново въззивно производство след приключване на съпътстващото производство.

Предложение de lege ferenda

Гореизложеното показва, че de lege ferenda следва да се обмисли възможността производството по чл. 248 ГПК да бъде обвързано с производството по обжалване на съдебното решение, като се избягва механичното разделение на двете производства във всички случаи. Когато се иска изменение на решението в частта с разноските, но заедно с това се обжалва решението, е безпредметно първо да се изчаква частното производство, след като така или иначе горестоящият съд ще се произнесе по целия спор, включително по разноските. Причината да се сезира първо съдът, постановил решението, с молбата за изменение е предположението, че това е съдът, чиято воля не е намерила правилно отражение в съдебния акт и след като това се осъществи, страните не биха имали претенции към съдебния акт. Доколкото обаче съществуват твърде много случаи, в които спорът по чл. 248 ГПК се дължи на преценката на съда по същество, а не на грешка в обективирането на волята, а така също и твърде много жалби срещу решения, съпътствани от искания по чл. 248 ГПК, няма логика компетентен да е първо същият този съд, след като така или иначе преценката му подлежи на инстанционен контрол заедно с цялото решение по делото.

Още повече, че когато горестоящият съд разглежда жалбата срещу решението, той може да го отмени в цялост, включително относно разноските, и така да обезсмисли цялата предварителна процедура по чл. 248 ГПК, която сама по себе си би могла да отнеме значително време. Това забавяне може да е съвсем умишлено, като страната иска изменение на несъществена част от разноските, но само заради това жалбата трябва да изчака своето разглеждане. Именно това неикономично развитие е довело до целесъобразната, но погрешна по същество практика да се съединяват двете производства първоначално или в последващ момент.

Един вариант за изменение на уредбата би могъл да бъде нова редакция на чл. 248, ал. 1 ГПК, като се добавят думите „освен ако страната не е обжалвала решението“ в края на изречението. Така ще се разграничат ясно двете хипотези. В първата хипотеза – когато страната не обжалва решението наред с искането по чл. 248 ГПК – производството по чл. 248 ГПК се ползва със съществени самостоятелни последици и заслужава да остане приложимо в настоящия си вид, защото то позволява да се коригира грешната преценка на съда относно разноските, а при необходимост да се стигне до инстанционен контрол предвид централното значение на разноските за съдебния спор, но без да се натоварва допълнително горната инстанция, ако действително се касае за технически пропуск или други по-безспорни случаи, при които страните не биха обжалвали определението по чл. 248 ГПК. Във втората хипотеза специалното производство не осуетява преценката на спора по същество, която във всички случаи взима превес, след като страните са упражнили валидно пред съда правото си на въззивно или касационно обжалване и въззивният или касационният съд ще вземат отношение и по въпроса с разноските като последица от уважаването или отхвърлянето на жалбата. Така след разглеждане на жалбата съдът би могъл при евентуално потвърждаване на решението да вземе отношение и по възраженията, касаещи единствено и само разноските (например по чл. 78, ал. 2 ГПК или чл. 78, ал. 5 ГПК), без това да попречи на разглеждането на същинския предмет на спора.

Д-р Анастас ПУНЕВ
______
[1] Вж. Сталев, Ж., О. Стамболиев, А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 10. прераб. и доп. изд. (Второ по действащия ГПК). София: Сиела, 2020, с. 498.
[2] Вж. Топалов, К. В: Влахов, Кр., К. Топалов, Б. Балинова. Помагало по гражданско процесуално право за кандидати за младши съдии. София: Национален институт на правосъдието, 2013, с. 573 и цитираната там практика.
[3] Вж. Сталев, Ж. Цит. съч., с. 359, както и Кюркчиев, С. В: Пунев, Бл. В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, К. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. 2. прераб. и доп. изд. София: ИК „Труд и право“, 2017, с. 144.
[4] Вж. Определение № 238 от 27.05.2021 г. по ч. т. д. № 854/2021 г., II т. о на ВКС.
[5] Вж. Определение № 586 от 17.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4441/2018 г., IV г. о. на ВКС.
[6] Вж. например Определение № 683 от 21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г., III г. о на ВКС.
[7] Вж. Определение № 546 от 16.10.2015 г. по ч. т. д. № 2014/2015 г., I т. о. на ВКС.
[8] Вж. Определение № 51 от 18.03.2022 г. по ч. гр. д. № 755/2022 г., I г. о. на ВКС.
[9] Вж. например Определение № 362 от 06.08.2012 г. по ч. гр. д. № 152/2012 г., II г. о. на ВКС.
[10] Вж. например Определение № 337 от 03.10.2011 г. по ч. гр. д. № 1101/2010 г., II г. о. на ВКС.
[11] Вж. Определение № 51 от 24.03.2011 г. по ч. т. д. № 271/2010 г., I т. о. на ВКС.
[12] Вж. Определение № 36 от 26.01.2015 г. по ч. гр. д. № 5936/2014 г., I г. о. на ВКС.
[13] Вж. Определение № 46 от 11.01.2013 г. по ч. т. д. № 852/2012 г., I т. о. на ВКС, в което погрешно се смята, че може да се отложи внасянето на таксата за въззивна жалба при паралелни производства по въззивно обжалване и по допълване на решение. Въззивното обжалване при всички положения ще продължи след приключване на производството по допълване, заради което няма основание да се отлага внасянето на държавната такса.
[14] Вж. например Определение № 602 от 27.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4702/2018 г., IV г. о. на ВКС.
[15] Вж. например Определение № 278 от 06.06.2012 г. по ч. гр. д. № 174/2012 г., IV г. о. на ВКС, в което съдът е констатирал очевидна фактическа грешка в мотивите на въззивното решение и е спрял производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, след което е препратил делото за извършване на процедурата по чл. 247 ГПК.
[16] Вж. Определение № 46 от 11.01.2013 г. по ч. т. д. № 852/2012 г., I т. о. на ВКС.
[17] Вж. Определение № 356 от 23.07.2013 г. по ч. гр. д. № 4300/2013 г., I г. о. на ВКС и Определение № 193 от 13.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1071/2014 г., IV г. о. на ВКС, както и Определение № 929 от 12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 6720/2014 г., IV г. о. на ВКС, в което се приема, че това е била една от възможностите пред съда в подобна хипотеза.
[17] Вж. Определение № 93 от 25.05.2017 г. по ч. гр. д. № 782/2017 г., I г. о. на ВКС.ю
[18] Вж. Определение № 303 от 19.05.2011 г. по ч. гр. д. № 223/2011 г., IV г. о. на ВКС.
[19] Вж. например Определение № 149 от 27.02.2012 г. по ч. гр. д. № 27/2012 г., III г. о. на ВКС.

Акценти

Светли Християнски празници!

На всички колеги и приятели
на ИК „Труд и право“ и НКЦ „Решение“

Прочети още...

Нека да мислим зелено!

ИК „Труд и право“ подкрепя и се присъединява към световните тенденции и глобални инициативи за опазване на околната среда.

Прочети още...

Новото данъчно законодателство през 2022 година

Излезе от печат годишникът „Новото данъчно законодателство през 2022 година“

Прочети още...

Трудови отношения – 2022

Излезе от печат първото ни издание за тази година – книгата-годишник „Трудови отношения – 2022“.

Прочети още...

Брой No 3 на месечните списания

Брой No 3 на месечните ни списания – печатни и електронни, са вече при своите абонати.

Прочети още...