Sidebar

Меню

Предявеният от неползващия съсобственик установителен иск за собственост против съсобственика, който ползва общата вещ, е допустим, защото всеки от съсобствениците може да ползва съсобствената вещ, но това не е негово задължение. В закона е предвидена възможността само някой от съсобствениците да ползват цялата вещ и правната уредба на правата на неползващия общата вещ съсобственик. Тези отношения не са скрепени задължително със съдебна принуда. Съсобственикът сам решава дали иска да ползва частта си от съсобствения имот, или цели само да се установи яснота в отношенията между съсобствениците относно правата им. Интересът от предявяване на установителен иск за неползващия съсобственик произтича и от това, че с това процесуално действие се прекъсва течението на давността.
Заплащането на разходи за ремонти на общите части не доказва трансформиране на ползването и държането на частта на другия съсобственик във владение за себе си, тъй като той може да поеме разходите за общата вещ, като има право да претендира припадащата се част от другия съсобственик - чл. 30, ал. 3 ЗС.

Чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) (чл. 124, ал. 1 от новия ГПК)
Чл. 27 СК
Чл. 30, ал. 3, чл. 31, ал. 2 и чл. 32 ЗС

Производството е по чл. 218а, буква “а” ГПК
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. С. С., С. К. С. и М. Г. К. против решение от 31.07.2007 г., постановено по гражд. д. № 758 по описа за 2006 г. на СлОС, с което е оставено в сила решението по гражд. д. № 2545/2005 г. на СлРС. С последното е признато за установено по отношение на касаторите, че Т. Ж. Ж. е собственик на 1/2 ид.ч. от апартамент, находящ се в гр. Сл., кв. “С. 3.” бл. 80, ет. 12, апартамент № 69 от 59,04 кв.м, ведно с принадлежащо таванско помещение № 60 от 3,32 кв.м и 1,459% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж и са отменени нот. акт № 48, т. ХIV/2004 г. и нот. акт № 194, т. IV/2005 г. до размер на 1/2 от предмета му.
Касационната жалба е подадена против подлежащо на обжалване въззивно решение на СлОС, изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, поради което съдът я преценява като допустима
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал следното: Ищците Т. Ж. и М. К. са бивши съпрузи, чийто брак е сключен на 30.01.1960 г. и е прекратен с влязло в сила решение за развод през 1992 г. Придобитият по време на брака апартамент с договор по НДИ на 19.04.1992 г. е бил предоставен за ползване на майката до навършване на пълнолетие на сина им П. - на 21.04.1999 г. С нот. акт № 194, т. IV/13.04.2005 г. съпругата е призната за собственик на основание давностно владение на другата 1/2 ид.ч. от прекратената СИО, а с нот. акт № 48, т. ХIV/2004 г. тя е продала целия апартамент на касаторите И. С. С. и С. К. С. Съдът е приел, че предявеният иск е допустим, тъй като К. не е във владение на имота, а по отношение на другите двама касатори, ищецът претендира съвместни права на съсобственост и с предявяване на иска цели последиците на прекъсване на давността. По същество съдът е приел, че констатациите на нотариуса относно придобиване по давност на частта на бившия си съпруг са неправилни, тъй като К. е обитавала апартамента като ползвател по силата на бракоразводното решение до навършване пълнолетие на сина й и в това си качество е плащала и консумативите, а ищецът Т. Ж. е продължил да се счита собственик, защото неговата 1/2 ид.ч. е декларирана на негово име в данъчната служба и за нея е плащал данъците си, изпратил е две нот. покани до К. за заплащане на обезщетение за това, че е лишен от ползването, а през 2004 г. е предявил и иск за делба на този апартамент.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Предявеният установителен иск за собственост е допустим. К. изрично признава, че след като се е разпоредила с апартамента не живее в него, затова по отношение на нея е допустим само установителен иск за собственост. Другите двама касатори И. С. С. и С. К. С. твърдят, че са във владение на апартамента. Това не прави установителният иск по отношение на тях недопустим, тъй като след извършената продажба, те се явяват съсобственици поне на 1/2 ид.ч. от апартамента. Всеки от съсобствениците може да ползва съсобствената вещ, но това не е негово задължение. Законодателят изрично урежда правата на неползващия общата вещ съсобственик. Следователно предвидената в закона възможност само някой от съсобствениците да ползват цялата вещ е нормално развитие и проявление на това правоотношение, което не се ползва задължително със съдебна принуда. Съсобственикът сам решава дали иска да ползва частта си от съсобствения имот, или цели само да се установи яснота в отношенията между съсобствениците относно правата им. Интересът от предявяване на установителен иск за неползващия съсобственик произтича и от това, че с това процесуално действие се прекъсва течението на давността. Затова, като е приел, че предявеният установителен иск е допустим, въззивният съд е постановил допустимо решение.
Оплакванията относно неправилността на решението също са неоснователни. Ако К. е установила самостоятелна фактическа власт върху целия апартамент, то това е в изпълнение на съдебното решение по бракоразводното дело, с което й е предоставено ползването на апартамента до навършване пълнолетие на сина й. От навършване на пълнолетие на сина П. - 1999 г., до снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка, са изминали по-малко от 10 години, т.е. след отпадане на основанието за упражняване на ползване на апартамента тя не е могла да придобие идеалната част на бившия си съпруг по давност. Именно със съдебното решение за предоставяне на ползването на нея и детето следва да се свърже фактът, че Т. не е посещавал жилището и не е заплащал консумативните разноски за него. Тези разноски (ток, телефон, разходи за чистачка) по принцип не са в тежест на собственика, а на ползвателя на жилището. Заплащането на разходи за ремонти на общите части през годините също не доказва трансформиране на ползването и държането на частта на бившия съпруг във владение за себе си, тъй като К. като съсобственик може да поеме разходите за общата вещ, като има право да претендира припадащата се част от другия съсобственик - чл. 30, ал. 3 ЗС. Сам по себе си фактът, че не е заплатила припадащото се обезщетение на съпруга си, който го е претендирал с нотариална покана, не може да се приеме за демонстрация на намерение за своене на неговата част, защото това поведение на неплащане не е съчетано с действие, извършено от К., с което тя да демонстрира пред бившия си съпруг, че владее неговата част за себе си и че счита целия апартамент за своя собственост. Данъчната партида за апартамента е останала на името на двамата, видно от втората отметка на гърба на молбата-декларация за обстоятелствена проверка. Обстоятелството, че ищецът е заплатил данъците си наведнъж, е без значение, тъй като от това бездействие не се губи правото на собственост, а същевременно за неговата част данъци не са плащани от К., поради което и тя не е демонстрирала, че свои целия имот.
По изложените съображения, касационната жалба е неоснователна. Постановеното решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. Съобразно този резултат и на основание чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.), касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят претендираните от ответника деловодни разноски за тази инстанция, доказани до размер 200 лв.

Книги

  • Актуални

  • Очаквани