Sidebar

Меню


За разпоредбата на чл. 24, ал. 4 от Семейния кодекс и нейното бъдеще

На заседание на 30.09.2010 г. 41-ото Народно събрание гласува на първо четене Закон за изменение и допълнение на Семейния кодекс (ЗИДСК), приет през 2009 г. (ДВ, бр. 47 от 22.06.2009 г., изм. бр.74 и 82 от 2009 г.). В него има промени, които засягат правния режим на имуществените отношения между съпрузите. В проекта на Министерския съвет, наред с другите изменения в кодекса, е предвидено в § 3 от ЗИДСК изменение на разпоредбата на чл. 24, ал. 4. Текстът е следният:

“Разпореждане с общ недвижим имот или вещно право върху такъв имот, извършено от единия съпруг, поражда действие за другия, ако в шестмесечен срок от узнаването, но не по-късно от 3 години от извършването му, той не го оспори по исков ред.”

На пръв поглед предлаганата редакция на разпоредбата като че ли е чисто стилистична промяна на действащия сега чл. 24, ал. 4 от Семейния кодекс (СК) от 2009 г., която гласи: “Разпореждането с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е оспоримо. Другият съпруг може да оспори по исков ред разпореждането в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години от извършването му.” Внимателното разглеждане на текста откроява обаче някои съществени разлики, които поставят въпроси и по които биха могли да се направят редица бележки. Ще отбележа някои от тях.

I. Прави впечатление, че предложената и преминала на първо четене разпоредба се отнася до една и съща хипотеза и диспозицията й е много близка с тази на чл. 22, ал. 3 СК от 1985 г. В мотивите към Проекта за изменение и допълнение на СК Министерският съвет като вносител изрично е посочил, че се предлага да бъде пресъздаден текстът от отменения СК от 1985 г. (§ 3 СК от 2009 г.), като в новата разпоредба се включи краен 3-годишен срок за оспорване на сделката. Връщането на предишна редакция от отменен закон налага отново да се върнем към тълкуване на правната природа на сделката, попадаща в приложното поле на чл. 24, ал. 4 СК от 2009 г. Би могло да се помисли за по-прецизна редакция от гледна точка на юридическата техника при списването на приетата на първо четене разпоредба. Вярно е, че отмененият СК от 1985 г. говори за “разпореждане с обща недвижима вещ или право върху такава вещ”, но всъщност не ни се казва нищо ново, в сравнение с разпоредбата на действащия СК, защото и при двете редакции се визира действие на разпореждане с вещно право, което обхваща както право на собственост, така и ограничени вещни права. А и означаването  на обекта на разпореждане “обща недвижима вещ” в отменения кодекс е свързано с определянето на обектите на съпружеската имуществена общност в неговия чл. 19, ал. 1 “вещите и правата върху вещи”, една непрецизност, която действащият СК премахва, като посочва обекта общо - вещните права (чл. 21, ал. 1). И това е коректното, защото при сделките на разпореждане се прехвърля, изменя, ограничава или прекратява право на собственост или други вещни права - Тълкувателно решение № 91 от 01.10.1974 г. по гражд. д. № 63/1974 г., ОСГК на ВС. Разбирането, изразено в това решение, е общоприето от теорията и практиката. Връщането към некоректен текст е крачка назад, при това противно на чл. 21, ал. 1 СК и без да има отношение към съществото на разпоредбата и предлаганото ново, всъщност старо, законово решение относно последицата при еднолично разпореждане с вещно право върху недвижима вещ съпружеска имуществена общност.

II. Предлаганото изменение с пресъздаване на текста на чл. 22, ал. 3 СК (отм.) ни връща към спорове, съпътстващи всичките години на прилагането му, без да внася яснота, каквато може би се желае от вносителя на законопроекта (защото в мотивите към него не е посочено основание, обосноваващо исканата промяна 1). Става дума за правните последици от нарушаването при сключването на сделка на правилото на чл. 24, ал. 3 СК, че разпореждането с общо имущество се извършва съвместно от двамата съпрузи. Това правило се отнася до разпореждане с всички имущества, включително и с общи недвижими вещи. Такова е правилото и на чл. 13, ал. 3, изр. първо СК от 1968 г., в която е записано, че “съпрузите се разпореждат съвместно с общите вещи и права върху вещи...”. Съвместното разпореждане отразява същността на съпружеската имуществена общност - общото бездялово притежание на двамата съпрузи и еднаквото им право върху вещите, включени в нея. Двамата съпрузи участват в сделката и тяхното волеизявление е включено във фактическия й състав. Това не изключва единият съпруг да действа като пълномощник на другия (чл. 38, ал. 1 ЗЗД) - положение, възприето безспорно още от 1968 г. и от теорията, и от практиката. Те и двамата са страни по сделката на разпореждане, а не само единият. Затова в кодекса от 1985 г. е изоставено и положението по чл. 13, ал. 3, изр. първо СК 1968 г., допускащо извършване на разпореждане от единия съпруг със съгласието на другия.
Въпросът за правните последици при неспазване на изискването за съгласие и на двамата съпрузи при разпореждане с вещно право върху обща недвижима вещ е с изключително значение за правния живот и правната сигурност и е бил предмет на спорове и в теорията, и в практиката от създаването на съпружеската имуществена общност. Семейният кодекс от 1968 г. изобщо не урежда последиците от нарушаването на изискването. Затова и съобразно императивния му характер и налагането на института на съпружеската имуществена общност на мястото на традиционно личното притежание се налага разбирането за нищожност на разпоредителната сделка, извършена от единия съпруг без съгласието на другия (чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 101 СК 1968 г.). Една много тежка последица, която провокира теорията за сериозни разсъждения и търсене на по-удачно решение на проблема. Още преди Семейния кодекс от 1985 г. се застъпват становища, позволяващи да се признае правно действие на извършената еднолично от съпруг сделка и отчитане интересите не само на неучаствалия съпруг, но и на третото лице съконтрагент. При действието на СК от 1985 г. се обосновават няколко становища за правното положение на сделката. Единственото сигурно е, че при уредбата в чл. 22, ал. 3 СК (отм.), законът е изключил нейната нищожност. Но каква е тя и има ли вещноправен ефект, той не казва. В теорията се предлагат се няколко разрешения 2.
Първото е, че сделката, извършена само от единия съпруг, е относително недействителна, т.е. тя поражда действие между страните, които я сключват, но не би могла да се противопоставя на неучаствалия съпруг до изтичане на срока за оспорването й от него.
На второ място, сделката е унищожаема, което означава, че тя поражда правно действие, но може да бъде оспорена в сроковете по чл. 24, ал. 4 СК от 2009 г.
На следващо място е застъпена и тезата, че е налице висяща недействителност, което означава, че тя не поражда вещноправно действие до изтичането на срока за оспорване. Направено е допълнително разграничение от проф. Екатерина Матеева за случаите когато сключилият сделката съпруг е действал и от името на неучаствалия съпруг, но без упълномощаване (липса на представителна власт). Както тя посочва, по аналогия с разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, такава сделка би следвало да може да бъде потвърдена, независимо че в правните уредби не е предвидена изрично такава възможност (вж. Решение 1021 от 05.11.2008 г. по гражд. д. № 2636/2007 г., III г.о. ВКС). Следва да се има предвид обаче, че това е особена хипотеза вън от приложното поле на разглежданите разпоредби.
Застъпва се и тезата за частична недействителност поради това, че има общо притежание върху вещното право, което се прекратява с извършването на разпореждането.

III. За оспоримост на сделката се говори и в отменения, и в действащия Семеен кодекс. От процесуална гледна точка, тъй като в понятието оспоримост може да се вложи различно съдържание с оглед материалноправното квалифициране на сделката, посочено по-горе, искът за оспорване както по отменения (чл. 22, ал. 3), така и по действащия Семеен кодекс (чл. 24, ал. 4), се приема, че има конститутивен характер. Би могло да се спори, ако се приеме висяща недействителност, дали искът не е установителен. В приетия от Народното събрание на първо четене ЗИДСК също не се изяснява съдържанието на понятието оспорване, така че проблемът за характера на иска остава. Ако искът е конститутивен, това предполага, че се приема, че за неучаствалия съпруг възниква преобразуващо право. Характерно за иска е, че законът го определя като срочен. Срокът за предявяване му е преклузивен и той е 6 месеца от узнаването за сделката (субективен елемент). Такава е продължителността на срока както по отменения, така и по действащия Семеен кодекс, като новото в последния е, че е установен и тригодишен преклузивен срок, който тече от датата на сключването на оспорената сделка (обективен елемент). Тук възниква въпросът, дали е необходим този краен тригодишен срок, какъвто отмененият Семеен кодекс не съдържаше. В правилото може да се види реакция на закона на противопоставянето на интересите на заинтересования неучаствал в сделката съпруг и интереса на третите лица и гарантирането на правната сигурност. Намирам, че записването в уредбата на такъв срок и неговата продължителност са удачно законово разрешение и е търсен и постигнат баланс и справедливост. Ако няма срок, това ще навежда към разбирането за нищожност и даване на приоритет на субективното начало, както и възможни злоупотреби на ищеца с изискването “узнаване”. Следва да се има предвид също, че преклузивните срокове в семейното право, включително и при уреждане на имуществените отношения между съпрузите, са кратки - едногодишни (вж. например чл. 31 СК), а при дяловата съсобственост срокът е много по-кратък - два месеца от извършването на продажбата, съгласно чл. 33, ал. 2 ЗС и е без значение кога заинтересованият да я атакува е узнал за нея. Освен това правото съдържа редица гаранции, че при сключване на сделките се установява точно притежанието - субектите на собствеността и ограничените вещни права 3. Що се отнася до уреждане на отношенията, когато приобретателят по сделката, извършена в нарушение на чл. 24, ал. 4 СК, на свой ред се е разпоредил с правото, намират приложение материалноправните и процесуални уредби на гражданските закони, включително и правилата за евикция.

Ако трябва нещо да се промени в чл. 24, ал. 4 СК, то не е връщането към отменената уредба, а ясно посочване последицата от неспазването на изискването за съвместно разпореждане на двамата съпрузи, установено в чл. 24, ал. 3 СК. Яснота ни даваше записаното в Проекта на Министерския съвет за нов Семеен кодекс, предложен на 40-ото Народно събрание и приет от него на първо четене. Текстът на чл. 25, ал. 4 гласеше: “Разпореждане с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е унищожаемо. Другият съпруг може да предяви иск за унищожаване на сделката на разпореждане в шестмесечен срок от узнаването, но не по-късно от една година от сключването й.” Целта на тази статия не е да обосновава именно като най-подходящо възприемането на становището за унищожаемост на еднолично извършените действия на разпореждане с вещните права върху недвижим имот, но несъмнено това е решение, което ще допринесе за удачно решаване на проблема съобразно спецификата на семейните отношения.

Веселин ПЕТРОВ, главен асистент ЮЗУ “Н. Рилски”
_______________
1 Закон за нормативните актове, чл. 28, ал. 2 и чл. 55 от Указ № 883 прилагане на Закона за нормативните актове.
2 Вж. по въпроса: Ненова Л., Семейно право на Република България, Софи-Р, 1994, с. 189-190; Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В. Коментар на новия Семеен кодекс, ИК “Труд и право”, 2009, с. 75-77,; Матеева, Е., Семейно право на Република България, ВСУ “Ч. Храбър”, 2010, с. 134-138; Марков, М., Семейно и наследствено право, Сиби, 2009, с. 52-56; Ненова, Л., нова редакция М. Марков, Семейно право, Софи-Р, 2009, с. 301-305 и посочената в тези съчинения литература.
3 Вж. например и чл. 586 ГПК и чл. 25, ал. 8 ЗННД.

Книги

  • Актуални

  • Очаквани