Sidebar

Меню

 

1. Застраховката “Гражданска отговорност” е известна в теорията и практиката предимно като застраховка срещу деликтна отговорност - отговорност за вреди, причинени от непозволено увреждане1. Кодексът за застраховането допуска изрично възможността предмет на застраховането да бъде и договорната отговорност. Съгласно чл. 223, ал. 1 с договора за застраховка “Гражданска отговорност” застрахователят може да се задължи да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за неизпълнение на негово договорно задължение. Според алинея трета на същия член застрахователят може да покрива както отговорност за причинени щети, така и за пропуснати ползи в резултат на неизпълнение на договорно задължение, като в този случай се заплаща допълнителна премия, освен ако е уговорено друго. Следователно от буквата на закона следва, че застрахователят може да покрива по силата на изричен застрахователен договор обезщетението на вредите в пълен размер, настъпили поради неизпълнение на договорно задължение на застрахования и причинени от него на насрещната страна по договор - например договор за продажба, договор за лизинг, наем, превоз, спедиция и прочее. Не се изисква този договор да е само търговски, нито съконтрагентът по него да има правното положение на търговец. Кодексът не поставя никакви ограничения, освен едно - предмет на покритие да бъде само обезщетение на вреди, за които отговаря застрахованият. Това означава, че не може да се застрахова отговорност, която няма обезщетителен, а макар и имуществена по своя характер, тя да има наказателна, санкционна функция, като напри-мер задължение за глоби или за неустойка. Макар последната да служи за обезщетение на вреди, както изрично предвижда чл. 92, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, неустойката не може да бъде предмет на застрахователно покритие поради това, че нейният размер е фиксиран предварително в договорната клауза и следователно тя не притежава признака “неизвестност” и “неопределеност”, който е иманентно присъщ на застрахователния договор и определя неговата действителност. Това положение се потвърждава и от чл. 228, ал. 1 КЗ, според който спогодбата между увредения (в случая насрещната страна по договора) и застрахования, както и признаването на задължението от застрахования, имат действие за застрахователя, ако той ги одобри. Макар неустойката да няма характер на спогодба, по своята правна същност тя е договор, с който предварително се определя размерът на отговорността. Следователно обсегът на застраховката срещу договорна отговорност е само отговорността за вреди, вреди, които подлежат на изрично доказване от страна на оправомощеното лице.

2. Макар застраховката на договорната отговорност ясно и недвусмислено да е призната с Кодекса за застраховането, тя е намирала и до влизането на кодекса в сила приложение в някои сфери на икономическия живот като например отговорността на превозвача. Разбира се, недвусмисленото позоваване на нея в кодекса води до без-проблемното й сключване в застрахователната практика. За съжаление обаче не може да се каже същото за правната уредба на този вид застраховане и по-конкретно за това, че разпоредбите на кодекса относно застраховката “Гражданска отговорност” не могат да се прилагат и в случаите на договорна отговорност, без да влизат в противоречие помежду си. Следващият анализ на правните норми доказва това положение.

3. Застраховката срещу договорната отговорност на застрахования се подчинява на разпоредбите, които се съдържат в глава двадесета на Кодекса за застраховането. И тук, както при застраховката на деликтната отговорност, третото увредено лице (в случая насрещната страна по договора със застрахования) има пряко право срещу застрахователя, т.е. може да иска директно от него заплащане на дължимото обезщетение - чл. 226 КЗ. Ако обаче застрахованият вече е платил на своя съконтрагент дължимото обезщетение, той има право на иск срещу застрахователя на основание чл. 229 КЗ.

4. От изложеното следва, че застрахователят плаща обезщетението на вредите, причинени от застрахования на неговия съконтрагент, възникнали в резултат от неизпълнението на договорното му задължение. Задължението на застрахователя е функционално обусловено от задължението на застрахования. Застрахователят дължи само и дотолкова, доколкото застрахованият дължи на третото лице - кредитора по договора, спрямо когото не е изпълнено задължението. Застрахователят може да направи на кредитора всички възражения, които застрахованият длъжник има спрямо него, както и обратно, третото лице - кредиторът, може да направи на застрахователя всички възражения, които може да направи на своя длъжник. Така например застрахователят може да откаже да заплати застрахователното обезщетение, ако липсват някои от предпоставките на отговорността на застрахования - например липсва вина, причината за неизпълнението е непреодолима сила или действия на трети лица, не са настъпили вреди в сферата на кредитора и прочее. Освен от правната същност на застраховката “Гражданска отговорност” този извод произтича и от буквата на закона. Съгласно чл. 226, ал. 2 КЗ застрахователят може да прави възраженията, които произтичат от договора и от гражданската отговорност на застрахования, с изключение на възраженията по чл. 207, ал. 3 и 4 и чл. 224, ал. 1, т.е. възражението, че при настъпване на застрахователното събитие застрахованият не е допуснал застрахователя за извършване на оглед на увреденото имущество и не е представил поисканите от застрахователя документи, пряко свързани с установяването на събитието и на размера на вредите, както и възражението, че застрахованият не е извършил необходимите действия за ограничаване на вредите от застрахователното събитие и не е следвал указанията на застрахователя; възражението, че застрахованият не е съобщил на застрахователя в 7-дневен срок от узнаването обстоятелствата, които биха могли да доведат до възникване на гражданска отговорност, или че застрахованият в същия срок не е уведомил застрахователя за предявените срещу него искове или за плащанията, които е извършил.
Застрахователят може да прави на третото оправомощено да търси обезщетение за вредите лице всички перемторни, правопрекратителни или пресекателни възражения според използваната в литературата терминология 2 и всички дилаторни (отлагателни) възражения - например възражение за изтекла давност или възражение за неизпълнен договор.
Едно от съществените възражения е възражението за изтекла погасителна давност или за неупражнено от правоимащото лице право в определен срок, което е довело до погасяване на неговото право на обезщетение на вреди от неизпълнение на задължението. Така например, ако е застрахована отговорността на превозвача, правоимащото лице - товародателят или товарополучателят, за да запазят правото си на обезщетение на вредите, причинени от лошо или забавено изпълнение, са длъжни веднага след като открият вредите, да уведомят превозвача. След като е получен товарът, превозвачът отговаря само ако е бил уведомен за повредите не по-късно от един месец от получаването - чл. 373, ал. 5 от Търговския закон. Ако в отношенията се е прилагала Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки, този срок съгласно чл. 30, т. 3 от Конвенция CMR е 21 дни от деня на представяне на стоката на разположение на получателя. Конвенцията изисква освен това рекламацията да е направена в писмена форма, която е условие за нейната действителност. В случаите, когато не са спазени тези срокове, правото на обезщетение се погасява и както застрахованият - в случая превозвачът, така и неговият застраховател, могат да направят възражение за липса на право на обезщетение. Сроковете, доколкото такива са уредени нормативно (едномесечен, 21-дневен), имат преклузивен характер и погасяват самото право на обезщетение.

5. Когато оправомощеното трето лице - кредитор на застрахования, е уведомил превозвача и е запазил своето право на обезщетение срещу него, може да се постави въпросът за погасителната давност. В отношенията, които възникват от договора за превоз, е предвидена специална, по-кратка погасителна давност. Съгласно чл. 378 ТЗ искът за вреди се погасява с едногодишна давност, чийто срок започва да тече:
1. за товари - от деня, в който са предадени на получателя, а когато не са предадени - от деня, в който е трябвало да му бъдат предадени;
2. за пътници - при смърт или телесна повреда - от настъпването им или узнаването за тях, но не по-късно от три години.
Но след като превозвачът може да направи на товародателя или товарополучателя възражение за изтекла едногодишна давност, същото възражение може да направи и неговият застраховател. Застрахователят покрива отговорността на превозвача. Отговорността на застрахователя е функция на отговорността на превозвача. Застрахователят не може да заплаща обезщетение, ако превозвачът не дължи такова на своя кредитор. Застрахователят не може да плаща повече и при по-тежки условия, отколкото са тези, предвидени за застрахования в качеството му на носител на договорна отговорност. По същите съображения застрахователят може да се позове на изтеклата едногодишна давност в договорното отношение на страните. В противен случай би се приело, че застрахователят ще плаща обезщетение на вредите и в случаите, когато искът срещу застрахования би се отхвърлил като неоснователен поради изтекла погасителна давност.

6. От друга страна обаче, следва да се има предвид още едно правно положение, което влиза в противоречие с изложеното по-горе. Според чл. 197 КЗ правата по застрахователния договор се погасяват с тригодишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие, а при застраховки “Живот” и “Злополука” и при застраховки “Гражданска отговорност” по т. 10-13 на раздел II, буква “А” от приложение № 1 - с петгодишна давност от датата на настъпване на събитието. Застраховката на договорната отговорност би следвало да се определи като обща застраховка на гражданска отговорност - т. 13 на раздел 2, буква А от приложение № 1. Това означава, че по силата на този текст правото на обезщетение на вреди, причинени от неизпълнение на договорно задължение, се погасява в специалната петгодишна погасителна давност по чл. 197 КЗ. Означава ли обаче това, че нормата като специална, следва да намери приложение и да урежда въпроса за погасителната давност, т.е. дали застрахователят може да направи възражение за изтекла давност едва след като са изминали пет години от настъпване на застрахователното събитие - причиняването на вреди на насрещната страна по договора, т.е. на кредитора? Действително, правото на обезщетение на третото увредено лице срещу застрахователя се погасява в петгодишна давност и тази давност е предвидена, за да се изравни с погасителната давност при непозволено увреждане - чл. 110 ЗЗД. До влизането в сила на Кодекса за застраховането, както вече се посочи, застраховката на договорната отговорност не беше изрично упомената в закона и под застраховка “гражданска отговорност” се имаше предвид предимно застраховка на деликтна, извъндоговорна отговорност. Сега чл. 223, ал. 1 КЗ изрично допуска застраховката на договорната отговорност, без обаче да съобрази в чл. 197 от същия кодекс, че в рамките на договорната отговорност има голямо разнообразие на давностни срокове и особено при търговските договори са уредени по-кратки давностни срокове - едногодишни (например при отговорността на превозвача, спедитора). Освен това самите вземания за обезщетения от неизпълнен договор, които образуват съдържанието на договорната отговорност, според нашето законодателство се погасяват в кратката тригодишна давност - чл. 111, б. Б ЗЗД. Застрахователят обаче не може да носи отговорност за естествено задължение на застрахования, за задължение, което не е скрепено с право да се търси неговото принудително изпълнение.3 Да, по силата на чл. 118 ЗЗД застрахованият има задължение, но поради изтекла давност неговият кредитор не може да се ползва с правна защита, не може да иска съдът да осъди застрахования длъжник да престира, ако той е направил възражение за изтекла давност. Застрахователят не може да бъде принуждаван да изпълни и да плати обезщетение, което няма характера на притезание, което е лишено от държавната принуда. Наистина, кредиторът разполага с две права на обезщетение - срещу застрахователя - прякото право по чл. 226 КЗ, и срещу застрахования длъжник - право на обезщетение на вреди, причинени от неизпълнението на договорното задължение. Но тези две права имат еднакво съдържание и еднакъв произход - възникват от един и същи юридически факт и този юридически факт е неизпълнението на договорното задължение, в резултат на което са възникнали вреди. Правото срещу застрахователя е зависимо от правото срещу застрахования - първото следва съдбата на второто. Ако не възникне договорна отговорност, няма да се реализира рискът, т.е. няма да настъпи застрахователното събитие и няма да възникне задължение за застрахователя. Ако правото на обезщетение на застрахования бъде погасено по давност, то престава да бъде право, скрепено с държавна принуда както спрямо застрахования, така и спрямо застрахователя. Иначе се обезсмисля застраховката на договорната отговорност. Приемането на противното разрешение, а именно, че правото на обезщетение се погасява в краткия едногодишен или тригодишен срок, а правото на пряк иск - в петгодишен срок, означава, че застрахователят ще отговаря при по-тежки условия - четири или две години след като застрахованият се е десезирал от конкретния случай. Надали някой застраховател би се съгласил да сключи подобна застраховка и да отговаря и тогава, когато при един пряк иск няма да може да разчита на подкрепата на застрахованото лице, защото за последното давността ще е изтекла.
Именно поради тези съображения законодателят е предвидил в чл. 226, ал. 2 КЗ изрично, че застрахователят може да прави възраженията, които произтичат от договора (застрахователния договор - бел. м.) и от гражданската отговорност на застрахования. В обсега на тези възражения се включва и възражението за изтекла погасителна давност.

7. Въпреки тези разсъждения обаче проблемът съществува и причината за него е несъвършеното законодателство. Проблемът се състои в това, че две специални норми на един и същи закон - чл. 226, ал. 2 и чл. 197 КЗ - по различен начин уреждат погасителната давност относно прякото право на третото лице при застраховка “Гражданска отговорност”. Според първия текст застрахователят е овластен от кодекса да прави на третото лице всички възражения, които застрахованият има спрямо третото лице, което означава, че може да се позове и на изтеклата давност, която може да бъде по-кратка от 5 години, докато според втората норма застрахователят може да направи възражение за изтекла давност в 5-годишен срок от настъпване на застрахователното събитие. Особеното при двата текста, касаещи възражението за изтекла давност, е, че те не могат да се квалифицират като “конкуренция на давностни срокове”, защото се отнасят за едно и също възражение на два отделни правни субекти, а не за две различни по продължителност давностни срокове на едно и също лице 4. Затова и разрешението на проблема не може да стане по пътя на прилагане на установените в съдебната практика правила за конкуренция на давностни срокове. Разрешението на този проблем трябва да стане само чрез изменение на закона, като чл. 197 КЗ се съобрази с обстоятелството, че вземането на кредитора за обезщетение на вреди, причинени от неизпълнен договор при застраховка срещу договорна отговорност, може да се погасява в давностен срок, по-кратък от 5 години, и като същият член се съобрази с изричното нормативно закрепване на застраховката срещу договорна отговорност в кодекса.

Проф. д-р Поля ГОЛЕВА
______________
1 Повече за тази застраховка вж. Голева, П. Търговско право. Търговски сделки. С., 2009; Голева, П. Застрахователно и презастрахователно право. С., 2000.
2 Вж. Павлова, Гражданско право. Обща част. С., 2002, с. 201.
3 За правната същност на възражението за изтекла давност вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С., 2002, с. 641 и сл.; Таджер, В. Гражданско право. Обща част. Дял втори. С., 1973, с. 349; Голева, П., С. Чернев. Същност и действие на погасителната давност. - Бюлетин на СЮБ, 1986, кн. 6.

Книги

  • Актуални

  • Очаквани