Sidebar

Меню

Настоящата статия е продължение на статията „Какъв е редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?“, публикувана в предходния брой - № 8 от 2018 г. на списание „Търговско и облигационно право“ и ще се съсредоточи върху защитата по исков път на кредитора в хипотезите, разгледани в предния брой, като в самия край на статията ще бъдат направени съответните изводи и предложения.

I. Урежда ли самостоятелен иск хипотезата на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД?

В Решение № 122 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 5533/2015 г. на IV г. о. на ВКС съдът приема, че разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД не урежда самостоятелен иск, а само хипотезите, при които последващата сделка с имуществото на длъжника би била противопоставима на кредитора. В същото решение, както бе цитирано в началото на това изложение, ВКС приема, че искът по чл. 135 ЗЗД следва да бъде насочен срещу всички увреждащи сделки по веригата, като в случая „се касае за един иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с който се иска обявяване на относителната недействителност на цялата поредица от увреждащи кредитора действия или сделки, а не до отделни искове за обявяване на всяко едно действие или сделка за относително недействителна отделно от останалите“. Освен това ВКС приема, че разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД не урежда самостоятелен иск, а само хипотезите, при които последващата сделка с имуществото на длъжника би била противопоставима на кредитора.

Обратно, от Решение по гр. д. № 2394/2012 г. на Окръжен съд - Варна, което е било потвърдено с Решение № 101 от 2013 г. по гр. д. № 187/2013 г. на Апелативен съд - Варна, което от своя страна е било обжалвано пред ВКС, но върховният съд с Определение № 234 от 2014 г. по гр. д. № 6269/2013 г. на ВКС, III г. о. не е допуснал касационно обжалване, е видно, че са били предявени и обективно съединени два отдени иска по чл. 135 ЗЗД за прогласяване на две отделни последователни сделки за относително недействителни и съдът в диспозитива на решението си се е произнесъл поотделно и по двата иска, като ги е уважил. ВКС, като не е допуснал касационно обжалване, е приел, че исковете са били правилно предявени и съответно съдът правилно се е произнесъл по всеки от тях. Това е така, защото, ако приемем тезата на ВКС в Решение № 122 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 5533/2015 г. на IV г. о. на ВКС за правилна, вероятно би следвало да е налице недопустимо решение, защото съдът е уважил като самостоятелен иск, който не съществува, произнасяйки се по два, а не по един иск. А за допустимостта на съдебните решения на долните инстанции ВКС следи служебно.

Нашето становище, изхождайки от така цитираната практика и от правната уредба в ЗЗД, е, че по-правилно е да се приеме, че за да се осъществи в пълен обем защитата на правата на кредитора, иск по чл. 135 ЗЗД следва да бъде предявен задължително срещу всички увреждащи правни сделки по веригата, като искът по чл. 135 ЗЗД срещу всяка една от сделките по веригата представлява самостоятелен иск.

В зависимост от това срещу коя от сделките по веригата е предявен искът, различни са и предпоставките за уважаването му. В този смисъл смятаме за правилна практиката, обективирана в Решение по гр. д. 2394/2012 г. на Окръжен съд - Варна, потвърдено с Решение № 101 от 2013 г. по гр. д. № 187/2013 г. на Апелативен съд - Варна и Определение № 234 от 2014 г. по гр. д. № 6269/2013 г. на ВКС, III г. о. по същото производство, с което върховният съд не е допуснал касационно обжалване.

Исковете са отделни, а не един, както ВКС твърди в Решение № 122, на първо място, защото страните по тях са различни. Ответници - необходими задължителни другари по първата увреждаща сделка, са длъжникът и съконтрагентът на длъжника, а по последващата сделка - съконтрагентът на длъжника и третото лице, които също би следвало да имат процесуално положение на необходими задължителни другари.

Различни са и предпоставките за уважаване на двата иска.

За уважаването на иск по чл. 135 ЗЗД, насочен срещу сделката между длъжника и съконтрагента на длъжника, кредиторът следва да установи качеството си на кредитор (наличието на вземане срещу точно този длъжник, без значение дали е с настъпил падеж), наличие на увреждаща сделка, намерение за увреждане у длъжника и у съконтрагента му, когато сделката е възмездна, съответно само у длъжника, когато сделката е безвъзмездна.

За уважаването на иск по чл. 135 ЗЗД, насочен срещу сделката между съконтрагента на длъжника и третото лице, кредиторът следва най-напред да е провел доказване, което да е довело до уважаване на иска му срещу първата сделка (всички предхождащи сделки), защото без тази предпоставка, дори при наличие на останалите, искът срещу последващата сделка би следвало да бъде отхвърлен (за разлика от твърденията на ВКС в мотивите към Решение № 122). Освен това кредиторът трябва да установи по отношение на третото лице само, че то е действало недобросъвестно и е придобило на възмездно правно основание.

Аналогично е разрешението на този въпрос и в практиката на Италианския върховен съд и по-долустоящите съдебни инстанции1. Там еднозначно е възприето, че при наличие на няколко последователни сделки, кредиторът следва да предяви искове срещу всички тях по веригата, като следва да се съобразяват следните предпоставки: по отношение на първата по веригата увреждаща сделка (тази между длъжника и съконтрагента на длъжника) кредиторът трябва да докаже при условия на пълно главно доказване всички общи предпоставки за уважаване на Павловия иск. По отношение на всеки следващ по веригата приобретател - кредиторът следва да докаже, че той е действал недобросъвестно и е имал ясното знание за увреждащия характер на всички предхождащи сделки. Италианският съд, поради свързаността на сделките, приема, че следва, за да се прогласи относителна недействителност на последната по веригата сделка, трябва преди това да е успешно проведено доказването за прогласяване на относителна недействителност на предхождащите сделки. Това е абсолютно условие за уважаване на иска срещу последната по веригата сделка. Тези изводи на италианските съдилища се основават на разпоредбата на чл. 290, ал. 4 от Италианския граждански кодекс, който впрочем е доста сходен на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД и гласи: „Относителната недействителност на сделката не засяга правата, придобити възмездно от трети добросъвестни лица, като се отчита действието на вписването на исковата молба за прогласяване на относителната недействителност“.

II. Реализиране на защитата на кредитора по исков ред

За да видим как следва да се реализира защитата по исков ред на кредитора, ще разгледаме накратко отново двата основни варианта, при които предмет на увреждащи сделки са недвижими вещи или движими вещи/имуществени права и в зависимост от това в кой момент е била сключена увреждащата сделка с третото лице.

Ако последващата прехвърлителна сделка между съконтрагента на длъжника и третото лице е сключена преди завеждане на иска по чл. 135 ЗЗД, то би следвало исковете срещу двете поредни увреждащи сделки да се предявят заедно като обективно съединени в едно исково производство, както е направено в производството по решение по гр. д. 2394/2012 г. на Окръжен съд - Варна, което е било потвърдено с Решение № 101 от 2013 г. по гр. д. № 187/2013 г. на Апелативен съд - Варна, което от своя страна е било обжалвано пред ВКС, но върховният съд с Определение № 234 от 2014 г. по гр. д. № 6269/2013 г. на ВКС, III г. о. не е допуснал касационно обжалване. В този случай съдът ще се произнесе с едно съдебно решение, което ще съдържа два отделни диспозитива, които не е задължително да са еднакви. Решението ще има сила на пресъдено нещо (СПН) за всички страни по него, включително третото лице. Кредиторът ще трябва да докаже при условия на пълно главно доказване предпоставките по всеки от исковете, както бяха описани по-горе. Възможно е съдът да прецени въз основа на доказателствата по делото, че първата от сделките е увреждаща, но последващата не е или обратно. В този смисъл ни се струва неправилно становището на ВКС в Решение № 122, според което преценката „дали е налице знание за увреждането, в случаите когато такова се изисква, се извършва с оглед на последния приобретател от поредицата“. Правилно е да се възприеме практиката на италианските съдилища, а именно, че за да се прогласи относителна недействителност на последната по веригата сделки, трябва преди това да е прогласена такава за всички предхождащи по веригата сделки, като по отношение на първата (между длъжника и неговия съконтрагент) се доказват всички общи предпоставки на иска по чл. 135 ЗЗД от кредитора, а по отношение на третото лице се доказва неговата недобросъвестност и знанието му за увреждане на кредитора чрез системата от увреждащи сделки.

Усложнения биха могли да възникнат при прехвърлянето на движими вещи и имуществени права, защото преобладаващият брой такива сделки не се регистрират по някакъв начин в публични регистри (както сделките с недвижими вещи). Ето защо, кредиторът може да има знание за някои от сделките и да се подготвя да атакува тях, а в същото време да се окаже, че е имало и други такива (последващи) или дори докато той се готви да заведе иска по чл. 135 ЗЗД, движимите вещи/имуществени права да бъдат прехвърлени отново на последващо по веригата трето лице, което поради добросъвестността си да може да противопостави правата си на кредитора. Конкретно при движимите вещи допълнително усложнение идва и от разпоредбата на чл. 78 ЗС. Възможен, но за съжаление не абсолютен, вариант на защита на кредитора в този случай би било процедиране по следния начин - подаване на молба за обезпечаване на бъдещ Павлов иск с искане за налагане на обезпечителна мярка запор върху движима вещ/имуществено право, което е допустимо според практиката на българските съдилища.2 Действието на наложения запор се изразява в това, че извършените от длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора са по принцип недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори, освен ако третото лице - приобретател, може да се позове на чл. 78 от Закона за собствеността (чл. 452, ал. 1 ГПК). В този смисъл налагането на запора ще пази кредитора от последващи прехвърляния към трети недобросъвестни лица.

Интерес представлява хипотезата на прехвърляне на дружествени дялове от капитала на едно ООД от длъжника на съконтрагента му и впоследствие от съконтрагента на длъжника на третото лице с цел да бъде увреден един кредитор. В този случай Павловият иск не подлежи на вписване в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел. Ето защо, за да се защити в максимална степен, кредиторът би могъл да поиска обезпечаване на бъдещ иск по чл. 135 ЗЗД чрез налагане на запор върху дружествените дялове. Друг вариант е кредиторът да съедини иск по чл. 135 ЗЗД с иск по чл. 29 от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ), като поиска установяване на несъществуване на вписано обстоятелство, като преди това прогласи относителна недействителност на сделките по веригата. Не е съвсем ясно дали всъщност вписаното прехвърляне на дялове ще представлява несъществуващо вписано обстоятелство след успешното провеждане на Павлов иск, тъй като недействителността в случая не е абсолютна, а относителна. Няма формирана задължителна практика по въпроса.

При сделките с недвижими имоти на практика е възможно да се получи следната хипотеза, при която кредиторът е завел иск по чл. 135, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД (Павлов иск), но преди да впише исковата молба, съконтрагентът на длъжника прехвърля още веднъж имота на трето лице, на възмездно правно основание. Кредиторът разбира за последващата правна сделка непосредствено при вписване на исковата молба.

Единият подход е кредиторът да заведе веднага втори отделен иск с правно основание чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД и да поиска спиране на делото до решаване с влязло в сила съдебно решение на делото по първия иск (този по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, защото двата иска и фактическите им предпоставки са в отношение на преюдициалност един към друг.

Този подход обаче не е много удачен от гледна точка на процесуална икономия, но и от гледна точка на това, че както посочихме, между двата иска съществува връзка и е много по-целесъобразно да бъдат разгледани в едно производство.

В Гражданския процесуален кодекс (ГПК) обаче не се съдържа основание (правна разпоредба), въз основа на което съдът да предостави възможност на кредитора (ищец) да предяви нов иск в рамките на вече заведено дело (образувано исково производство). Ако двата иска са подсъдни на един и същи съд, би могло да се даде срок на ищеца (кредитор) да заведе и втория иск пред същия съд и след това на основание чл. 213 ГПК съдът служебно да съедини исковете в едно производство. Това обаче няма да е унифициран подход, защото исковете може да са местно подсъдни на различни съдилища поради постоянния адрес/седалището на ответниците. В този случай ВКС би следвало да даде разрешение как следва да се подходи - вероятно да се предостави възможност на ищеца да предяви в някакъв срок и втория си иск по чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД в рамките на вече образуваното исково производство по чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и да се приложи по аналогия чл. 226, ал. 2 ГПК и приобретателят - трето лице, да бъде служебно конституиран от съда като главна страна след предявяване на иск срещу него. Разбира се, тук правим уговорката, че ВКС е единственият, който може да постанови в тълкувателното си решение по какъв ред следва да се осъществи това встъпване.

С цел да се избегне тази хипотеза кредиторът може да подаде най-напред молба за обезпечаване на бъдещ Павлов иск и да поиска налагане на възбрана върху недвижимия имот, който е бил предмет на първата увреждаща сделка. Възбраната се вписва в имотния регистър и нейните последици са аналогични на последиците на вписване на исковата молба по конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД (Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на Върховния касационен съд, ОСГТК). В случаите, при които вписването на исковата молба има оповестително-защитно действие е налице обезпечителна нужда от налагане на възбрана само при искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск, както и в периода между постъпване на исковата молба в съда и вписването й по реда на Правилника за вписванията. Според ВКС това е така, защото след вписване на исковата молба по чл. 135 ЗЗД правните последици на това вписване при уважаване на иска са напълно аналогични на действието на вписаната възбрана, поради което и едновременното им и паралелно съществуване е необосновано и без наличие на правен интерес.

Как следва да се осъществи защитата на кредитора обаче, ако се окаже, че третото лице е добросъвестно и правата му върху вещта/имущественото право са противопоставими на кредитора? Българското право не дава разрешение на този въпрос.

Италианските съдилища обаче дават абсолютно разумно решение на въпроса как следва да се защити кредиторът по исков ред, ако се установи, че третото лице по веригата е добросъвестен приобретател и кредиторът не може да посегне на правото на собственост върху вещта, придобито от това лице. В тези случаи кредиторът има право да предяви иск за непозволено увреждане срещу последното по веригата недобросъвестно лице (праводателя на третото лице) и да се удовлетвори от неговото имущество. Такова разрешение в българското право и практиката на съдилищата не е дадено, но следва да се обмисли възможността за възприемането му или de lege ferenda за възпроизвеждането му като правна норма, тъй като чрез подобна разпоредба ще се даде допълнителна защита на кредитора, който иначе може да остане неудовлетворен.

В заключение следва да се посочи, че ответниците по всеки един от двата иска имат процесуално положение на необходими задължителни другари, а помежду си би следвало да са необходими факултативни другари, но това е въпрос, който също ВКС следва да разреши.

Доколкото става въпрос за отделни искове, ищецът следва да заплати отделна такса по всеки от исковете, като съгласно установената вече съдебна практика по приложението на чл. 135 ЗЗД таксата няма да се изчислява по реда чл. 71, ал. 2 ГПК върху 1/4 от цената на иска, а ще се изчислява върху пълния размер на цената на иска. Това е неблагоприятно за ищеца, който ако атакува поредица от сделки и предяви поредица от обективно съединени искове, следва да заплати държавна такса върху всеки от тях. Все пак, този случай не е изолиран и това, че би могло да се стигне до финансово утежнение за ищеца, не следва да бъде пречка да се даде правилен отговор на въпроса по тълкувателното дело. Още повече че при успешно провеждане на исковете, разноските ще бъдат присъдени в тежест на ответниците. Разбира се, би могло да се помисли и да се обоснове събирането на една държавна такса за всички искове на основание чл. 72, ал. 1 ГПК, а именно „за предявените с една молба искове в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците“, което обаче следва да бъде решено от ВКС.

Може би именно трудността да се обоснове нормативно основание, по което да се допусне предявяване на нов Павлов иск срещу последващата разпоредителна сделка в рамките на вече образувано дело по Павлов иск срещу сделката между длъжника и лицето, с което той е договарял, както и въпросът за необходимостта от заплащане на отделни държавни такси са били причина ВКС да обоснове Решение № 122 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 5533/2015 г., IV г. о. на ВКС по начина, по който го е обосновал.

III. Изводи

Предвид направения анализ и правни изводи в двете поредни статии на поставения от ВКС въпрос по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС: „Какъв е редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?“, би следвало да се отговори по следния начин:

1. Редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си, е по исков път чрез предявяване на искове срещу всички увреждащи по веригата правни сделки.

2. Исковете може по избор на кредитора да бъдат предявени в рамките на едно исково производство с иска по чл. 135 (Павлов иск) - чрез обективно съединяване на исковете (колкото и да са те според броя на последващите сделки).

3. Когато предмет на Павловия иск е сделката между длъжника и неговия контрагент и преди вписване на исковата молба недвижимият имот, предмет на увреждащата сделка, бъде прехвърлен на трето лице, съдът следва да предостави възможност на кредитора най-късно до първото по делото заседание да предяви в същото производство нов иск по чл. 135, като наред с първоначалните ответници привлече третото лице за техен другар в производството при спазване на чл. 226, ал. 2 ГПК. Ако този срок бъде пропуснат, кредиторът следва да има право да се защити, като заведе иск по чл. 135 ЗЗД в отделен исков процес срещу съконтрагента на длъжника и третото лице.

4. Ответници (необходими задължителни другари) по иска срещу първата по веригата увреждаща сделка са длъжникът и съконтрагентът на длъжника, а ответници (необходими задължителни другари) по иска по последващата сделка са съконтрагентът на длъжника и третото лице, съответно страните по последващите сделки, ако има такива.

5. Предпоставките за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД срещу възмездна сделка между съконтрагента на длъжника и третото лице са: прогласяване на относителна недействителност на всички предхождащи по веригата увреждащи правни сделки и установяване на недобросъвестност на третото лице, изразяваща се в знание за увреждащия характер спрямо кредитора на предхождащите сделки и на сделката, въз основа на която то е придобило възмездно права. Когато сделката между съконтрагента на длъжника и третото лице е безвъзмездна, установяване на недобросъвестност на третото лице не е необходимо, когато при провеждане на доказването по предхождащата сделка е установена недобросъвестността на неговия праводател.

6. В случай че третото лице приобретател се окаже, че е било добросъвестно трето лице и кредиторът не успее да проведе успешно иска по чл. 135 ЗЗД срещу него и лицето, от което е придобило права (съконтрагента на длъжника), за да реализира успешно правата си, кредиторът разполага с иск за непозволено увреждане срещу последното по веригата недобросъвестно лице (праводателят на третото добросъвестно лице) и има право да се удовлетвори от имуществото му на това основание, като размерът на обезщетението се определя според пазарната стойност на съответната вещ, прехвърлена на третото лице.

Калин ДОБРЕВ, юрист
___________
1Cass. 13500/2007, Cass. 2423/1996; Tribunale di Napoli, Giudice dott. Stanislao De Matteis, con la sentenza del 13.05.2013.
2Определение № 1440 от 23.01.2014 г. по гр. д. № 12860/2013 г. на г. о. ч. ж.,
VI състав на Софийски градски съд; Определение № 8113 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 965/2013 г. на Софийски окръжен съд.

Тагове:

Книги

  • Актуални

  • Очаквани